КАМАСИ УОШИНГТЪН: Тънем в тъмнина, а светлината е запалена

Баща ми също е бил саксофонист по-рано. Една година преди раждането ми бил на турне в Гана. Последната дестинация била Кумаси. Вечерта преди отпътуване баща ми и един негов приятел излезли да разгледат града. След известно време изгубили ориентация и часове наред се лутали насам-натам. Станало тъмно. Постепенно ги обзело безпокойство. Тогава до тях се приближил един мъж и казал: „Да не сте се изгубили? Може да останете при нас, а утре рано сутринта ще ви заведа до хотела ви.“ Той ги нахранил и им дал на разположение спалнята. В САЩ и особено в моя роден град Лос Анджелис на гостоприемството не се отдава голямо значение. Баща ми бил толкова впечатлен, че ме нарекъл на името на града, в който станал свидетел на подобна човечност. Тогава нямало Гугъл, така че името ми не съвпада напълно с това на града.

Камаси Уошингтън е на 34 години. Първоначално се изявява като поддържащ музикант на рапъри като Снуп Дог и Кендрик Ламар. През май 2015 саксофонистът-тенор издава своя солов албум The Epic – тричасов джаз-опус, който е приветстван от критиците.

Снимка: kamasiwashington.com
Снимка: kamasiwashington.com

Днес информацията е по-леснодостъпна от преди, комуникацията се осъществява на глобално ниво. Въпреки това хората си затварят очите пред това, което се случва по света. Светлината е запалена, но ние тънем в тъмнина. Мечтая за това най-накрая да отворим очите си и да видим истинската реалност – като осъзнати, самостоятелно мислещи хора. Това би решило много от проблемите на човечеството като например проблема с расизма в САЩ.

Някой може би ще ме нарече черен. Други пък обозначават себе си като бели. Такова нещо като бяло или черно обаче вече не съществува. Хранят ни с изкривена информация с цел да ни внушат, че сме съвсем различни едни от други. Чрез това разграничаване всеки може лесно да се дистанцира от всичко под претекст, че конфликтите на другите не го засягат. В някаква си държава хората умират от глад, но нали тя не е моята държава … Не поглеждам натам, оставам безмълвен.

Дядо ми ми е разказвал как възрастни чернокожи дами е трябвало да преминат на отсрещния тротоар, когато срещу тях се задавало бяло дете. Когато си свикнал да те наричат „негър“ и да плюят в лицето ти, това разкъсва душата ти – в такава степен, че някои афроамериканци започват да мразят самите себе си.

Там, където живеех, също се оказваше голям натиск върху чернокожите и цареше омраза към тях. Израснал съм в южната част на Лос Анджелис, опасен район. Но с моя музикален куфар бях почти недосегаем, той ми проправяше път.

Музиката ме пазеше. Тя винаги е била моят начин да се отърся от обидите и раните в живота. Днес мечтая за това музиката ми да направи хората по-открити и по-отворени към света. Има музика, която не можеш да слушаш без да възприемеш посланието, което тя носи. Може да игнорираш посланието, но въпреки всичко то достига до теб. Ако трябва да припиша определена цел на моята музика, то това е по-горе казаното. Става въпрос за това да промениш хората. Защото хората на свой ред променят света. Когато днес баща ми слуша моята музика, той открива в нея духа на Кумаси.

 

Автор: Галина Викторова

Източник: Die Zeit

Основно изображение: Los Angeles Times

Share This