Не вярвам в случайността…

От малка в мислите си разговарям с въображаемо същество. Никога не съм му придавала материален образ. Не съм се замисляла как изглежда и от какъв пол е. Единственото нещо, което на моменти ме е интригувало, е от къде идва и защо споделям с него всяка една своя мисъл. Науката непрекъснато се опитва да ни докаже, че такива чудновати привидения не съществуват. Сигурно комбинацията е необичайна, но аз се опитвам хем да бъда реалист, хем съм убедена, че чудеса съществуват. И така един ден си казах, че най-вероятно това е моят собствен вътрешен глас, а не нещо необяснимо. Вълшебствата обаче все още са една от големите ми страсти, било то и на 37 години. След горната констатация започна да ме гложди любопитство: Ето на, раздвоена съм поради необходимостта да взема решение по някакъв въпрос. Не го определям като важно или маловажно, защото няма нищо маловажно във взимането на решение. Всеки избор, дори онзи, който изглежда съвсем незначителен, може да има решаващи последици. Някак автоматично задавам на своя дългогодишен приятел въпроса във връзка със съответното решение. И още неизказала докрай въпроса, получавам отговор. Звучи някак парадоксално… Ако това е вътрешният ми глас, то се оказва излишно да му задавам каквито и да било въпроси. Явно вече знам отговора. А дали не съм си създала този въображаем приятел просто от необходимост още някой да потвърди правилността на решението, което възнамерявам да взема? А дали и Вие нямате някой скъп потаен приятел, който да е само Ваш; който да пазите ревностно от очите на света; за когото да сте сигурни, че няма да Ви изостави и в най-трудните моменти, както правят приятелите в материален образ; който ще бъде с Вас в най-смелите Ви мечти и ще Ви казва, че невъзможни неща няма? И дали само децата имат въображаеми приятели, с които разговарят дори на глас? Аз за себе си все още не съм разбрала какво точно е породило необходимостта у мен да създам в главата си подобен образ. Родителите ми винаги са ме обичали и подкрепяли във всичко, независимо дали са били съгласни с мен или не. Имах прекрасно детство, не ми е липсвало нищо. Е, определено винаги съм имала проблем с интегрирането си в обществото поради по-особеното ми мислене и неразбирането от страна на околните на моите ценности. И ако като дете се притеснявах от това, с годините сама си наложих да не обръщам внимание на мнението на хората за мен. Дори спрях да търся себеподобни. А то пък се оказа, че точно когато не търсиш, улучваш десетката. Хората, които ги е грижа за мен, са малко. А може би аз така си мисля. На мен обаче са ми достатъчни и съм благодарна за всеки миг, прекаран с тях, за всяко нещо, което съм научила от тях. От малка обичам да оставам насаме със себе си. Мисля, че това са моментите, в които преоткривам себе си, постигам равновесие и хармония с околния свят. От всичко друго бих се отказала, но не и от моментите, в които се изправям пред самата себе си, признавам си грешките, давам си кураж за реализиране на неспирните ми планове. Докато дъщеря ми беше малка, посвещавах цялото си време на нея. Почти не ми оставаше свободна минута за размисъл за самата мен. Всяка една мисъл беше свързана с нея, независимо че винаги е била изключително самостоятелна. Едва когато порасна и вече отново имах време за себе си, разбрах колко много са ми липсвали тези моменти на уединение. По природа съм си егоист. Обожавам да радвам хората около себе си, но и това отдавам на вродения си егоизъм – радвайки другите, нося вътрешно удовлетворение на себе си. Вътрешно, защото не съм от хората, които демонстрират емоциите си. Вътре в мен кипи от чувства, но не мога да ги изразявам. Пазя си ги дълбоко в мен. А това определено е проблем, когато много държиш на някого. Опитваш по всякакъв друг начин да компенсираш неспособността да изразиш себе си – правиш подаръци, допускаш твърде големи компромиси със себе си, полагаш неимоверни усилия да реализираш дадено нещо, с което да накараш другия да бъде щастлив. Правиш го обаче толкова умело прикрито, че другият изпада в някаква дилема – за него ли правиш всичко това или за себе си. И от двете по малко. Защото изпълнената с щастие душа на този, на когото държиш, предизвиква истинска радост и вдъхновение у теб самия. Няма защо да се лъжем – това е един вид симбиоза, дори верижна реакция. Караш някого да се усмихне, а неговата усмивка става причина за твоята. И в това няма нищо лошо. Пагубното е, ако правейки нещо за някого, не изпитаме радост от самия факт на ощастливяване, а очакваме нещо в замяна. Настъпват едни дълбоки разочарования и депресии… Колко неща бихме могли да си спестим, а вместо това понякога като че ли целенасочено мултиплицираме проблема. Изпадайки в мисли по глобални житейски теми, понякога си мисля какво пък му е толкова трудното да покажеш поне от време на време малко повечко емоция, когато нещо е трогнало сърцето ти. Не случайно хората казват, че „мисълта лети“ – мислено всичко е възможно. Изправяйки се обаче пред друго човешко същество, виждайки как трепетно те гледа в очакване да покажеш колко много си се впечатлил, нещо в теб като че ли замръзва. Една ледена преграда започва да изниква пред очите ти и с нея в гърлото ти замръзват и думите. Погледът ти е светъл, лъчезарен, изпитваш такава благодарност, че имаш до себе си такъв човек, но нещо те кара да се дистанцираш от същинското изразяване на чувствата, които напират да излязат, но все едно са притиснати с капак. Предполагам, че поне при мен всичко това идва от твърде многото неискрени комплименти, които съм получавала през годините. Аз не правя комплимент на някого, само за да му се харесам или просто за да намерим общ език. Рядко правя комплименти – само тогава, когато наистина виждам нещо красиво и положително у някого. Друг е въпросът, че за мен твърде много неща са разбиращи се от самосебе си и за т.нар. елементарни неща трудно бих похвалила някого. Един пример: ако имаш куче вкъщи и видя да се грижиш за някое улично куче, няма да ти кажа „браво“ – за мен е логично, ако гледаш животно вкъщи, да обичаш всички живи същества. Но не такъв е реалният живот, за съжаление. А дали светът не би бил малко по-добър, ако повече хора разговаряха с онова свое приятелче, скрито на тайно местенце в главата или сърцето? От малка той единствен, когато се намирам на кръстопът или се съмнявам в себе си, ми казва, че съм „невероятна“. Това не ме е накарало да се възгордея. Защото „невероятен“ е всеки един човек със своите по-специални и уникални умения, мисли, пориви на душата. Това осъзнах по-късно. А иначе дълго време тайничко се надявах един ден да срещна човек, който също като „невидимия насърчител“ да ме смята за „невероятна“. И такъв наистина се появи. Лошото е, че аз си бях внушила, че ако някой ме смята за „невероятна“, значи трябва да е влюбен в мен. Оказах се в грешка. Той просто е моята сродна душа. Аз така го наричам. Защото се разбираме само с поглед. Може да не се виждаме месеци наред, но той е в мислите ми. И искам само най-доброто за него. Нещата, за които копнеем най-силно, винаги се случват – рано или късно. Но никога по начина, по който си ги представяме. Появяват се някак неочаквано, когато вече сме забравили за тях. Най-важното е да ги разпознаем. И да не допускаме да ни се изплъзнат.

Не вярвам в случайността …

Автор: Авалон

Share This