Проблемите в семейството възпрепятстват детското развитие

Децата и младежите са поставени в изключително проблемна ситуация, когато в семействата им се откриват патогенни, т.е. предизвикващи психични и поведенчески разстройства процеси. Същите могат да произхождат от отделни членове на семейството, да бъдат резултат от типични характеристики на семейството или да бъдат породени от фактори на средата, в която хората живеят.

На ниво индивид за детското развитие съществуват рискове предимно в случаите, когато родителите страдат от психични разстройства или различни зависимости. Психично болните родители са егоцентрични, концентрират се върху своите вътрешни конфликти, изпитват силни страхове и чувство на вина, често живеят в миналото или в бъдещето. С това свое поведение те не демонстрират необходимата готовност да разговарят с децата си, тъй като са твърде заети със себе си. Не отделят много време да ги изслушват, а по-скоро тендират към това да натоварват децата си със своите собствени проблеми и депресивни състояния. Настроението им, ръководено от емоции като отчаяние, апатия, раздразнителност, агресивност и самота, дава отражение върху емоционалното състояние и на децата. Тъй като често имат негативна самооценка и се подценяват, на тях им е трудно да се доверяват и на децата си. Някои психично болни възрастни подтискат своите чувства и мисли, изключват от съзнанието си определени възприятия и усещания, имат ирационални нагласи и оценяват погрешно себе си и заобикалящия ги свят. Те създават впечатлението за дезориентация и отчуждение. Голяма част от тях страдат от липсата на техники за справяне с конфликти и проблеми; поведенческият им репертоар е ограничен. Поради нарушенията в мисленето и възприятията им, но и поради своите дисфункционални реакции те не са добър поведенчески пример за своите деца.

Много деца по подразбиране развиват по-особени модели на поведение, тъй като в семействата им типичното, общоприето поведение или бива игнорирано, или се възприема като разбиращо се от само себе си. Чрез тези своеобразни модели на поведение те се опитват да привлекат вниманието на своите родители. Ответните реакции от страна на родителите  на подобно поведение, изразяващи се в негодувание, раздразнение, глезене и усмиряване се тълкуват от децата като един вид съучастие, т.е. те играят ролята на „ускорител“ и така децата усвояват едно неправилно поведение: същото бива придобито, тъй като се е оказало невъзможно желаните резултати да бъдат постигнати по социално приемлив начин.

На ниво семейство за развитието на особени поведенчески модели и на психични проблеми при децата могат да допринесат нарушения в комуникацията и във взаимоотношенията, неразрешени конфликти, приписване на роли, проблематични стилове на възпитание и системни процеси. Тези фактори могат да бъдат скицирани накратко по следния начин:

  • Комуникативни разстройства

Някои членове на семейството са неспособни да изразяват своите мисли и емоции. Същевременно те се чувстват изключени от усещанията на другите. Те често попадат в „комуникативни клопки“ като намекват например за протичащите вътре в тях процеси с една-две думи и смятат, че техният събеседник вече трябва да е наясно какво точно се случва вътре в тях. Често те се опитват да „навлязат“ в другите посредством „четене на мисли“. Проблем представляват обаче и случаите, в които вербалната комуникация е недостатъчно качествена – когато изказаните послания са неясни, смътни, твърде общи и непълни. Същото важи в случаите, когато членовете на семейството говорят едни за други, комуникират посредством трети лица, използват различни комуникационни канали или изпращат несъгласувани послания, при които вербалният изказ, изразът на лицето, позицията на тялото, гласът и/или контекстът не си съответстват. Несъответствие обаче откриваме и при парадоксални заповедни изказвания, при които двете указания за действие си противоречат – когато например се изисква поведение, чието възникване се определя от спонтанност („Искам да ме обичаш“). Във всички тези случаи децата (и родителите) нямат представа как точно трябва да действат. Стига се до недоразумения и погрешни реакции, които в определени случаи дори биват наказвани. Децата се чувстват неразбрани и самотни.

  • Неразрешени конфликти

Изключително натоварващи за децата са ситуации, в които семейната атмосфера е пропита от непрекъснати или неразрешени конфликти, както и от напрежение в резултат на тяхното подтискане. Често в споровете са замесени и външни хора (напр. баби и дядовци). Повечето конфликти, независимо от различния повод за възникването им, се развиват по един и същ начин и водят до същия незадоволителен резултат поради липсата на техники за справяне в конфликтни ситуации. Така те остават неразрешени, понеже членовете на семейството не могат да намерят решение на проблема, дефинират по различен начин  причината и следствието, отричат или потулват трудностите, не разполагат с необходимата информация или не искат да променят себе си, съответно закостенелите семейни структури. Хроничното недоволство и враждебност могат да доведат до това, родителите да занемарят своята роля и отговорности (напр. по отношение на възпитанието), членовете на семейството да прекарват ограничено време заедно, отделни членове да бъдат изолирани или младежите да бъдат прогонени, т.е. твърде рано да се отделят от родителите си. Често междуличностните конфликти могат да бъдат интернализирани или да доведат до злоупотреба с алкохол, престъпно поведение, злоупотреба с деца и т.н.

  • Проблеми в междуличностните взаимоотношения

Наред със семейства, в които царят конфликти и в които отделните членове живеят заедно, но изолирано един от друг и всеки е поел по своя собствен път, съществуват и семейства, в които членовете водят борби за налагане на определен вид взаимоотношения помежду им. В други случаи се поставят твърде високи очаквания към връзката с една или повече личности (включително децата), така че същите се чувстват претоварени и започват например да се възпротивяват. За това понякога те биват наказвани.

Нарушение в междуличностните взаимоотношения може да настъпи и вследствие на проекции, когато например родителите несъзнателно приписват на своите деца определени личностни черти, влечения или свои вътрешни психични конфликти, възприемат ги по изкривен начин, очакват определено поведение от тях и дори го насърчават. Така например един сексуално неудовлетворен баща със задръжки може да проектира своите сексуални желания върху сина си, който след това да ги реализира на практика, да разкаже на баща си за тях и по такъв начин да допринесе за един вид „заместваща“ удовлетвореност на своя баща. По подобен начин звучат и изказвания от рода на „Моят син ще бъде много по-успешен от мен“ или „Тригодишната ми дъщеря трябва да стане актриса“. Връзки могат да бъдат изградени и на основата на даден симптом (например алкохолизъм на бащата), а могат да имат и симбиотичен характер: например когато майката и дъщерята се „губят“ една в друга, нямат собствена индивидуалност, доверяват си най-интимните тайни и мисли, застъпват се една за друга и с времето в голяма степен заприличват една на друга. Очевидно е, че това е за сметка на личностното развитие и индивидуалността на дъщерята.

  • Изпълнение и приписване на роли

Отрицателно влияние върху детското развитие могат да окажат следните ситуации: когато членовете на семейството не изпълняват отредената им роля (например когато бащата е толкова погълнат от своята професия, че никога не намира време за семейството си), изпълняват тази роля само отчасти (когато например майката осигурява на децата си най-добрата храна и най-хубавите дрехи, но не им дава любов и близост) или се вживяват в ролята си твърде непреклонно или пък демонстрират твърде гъвкаво поведение. Особено проблемно е приписването на роли: така например на детето може да бъде приписана ролята на съмишленик, съдия или посредник в даден конфликт. То може да се превърне в изкупителна жертва за всички семейни проблеми. В семействата, в които конфликтите са ежедневие, децата понякога се вживяват в ролята на носител на симптома, за да трябва родителите да се погрижат за тях и да се дистанцират от своите брачни проблеми. Така те възпрепятстват разпадане на семейството. Когато родителите не успяват да се справят със своите задължения в домакинството и по възпитание на децата, някое от тях понякога изземва родителските функции, т.е. готвенето и грижата за по-малките братя и сестри. При незадоволителна брачна връзка детето може да бъде превърнато в партньор-заместник, което може да доведе до сексуална злоупотреба. Ясно е, че това „приписване на роли“ не може да бъде свързано с едно всеобхватно, „здраво“ развитие на детето.

  • Проблемни стилове на възпитание

За авторитарния стил на възпитание, за неконтролираното възпитание без норми и постоянство, за занемаряването и свръхзакрилата е писано толкова много, че ще се огранича  само до няколко изречения. Всички тези стилове на възпитание могат да навредят на детското развитие – особено ако са свързани с други патогенни влияния, детето е лесно ранимо и в социалната му среда липсват балансиращи сили. От всички стилове на възпитание този на свръхзакрилата се подценява най-често, тъй като липсата на самостоятелност, зависимостта и симбиотичните връзки не бият толкова на очи. Трябва да отбележим, че рискове за детското развитие могат да възникнат и от полученото полово възпитание, съответно от неполучаването на такова – когато например на детето не са дадени разяснения в тази насока или то е свидетел на типично за някой от половете поведение, което не съответства на съвременните разбирания. В допълнение трябва да споменем и факта, че при възпитание някои родители не съобразяват своето поведение с възрастта на децата си.

  • Системни структури и процеси

Проблемните семейства често представляват затворена система, т.е. те изграждат бариера между себе си и заобикалящия ги свят и не са интегрирани в своята социална среда. В други случаи семейните граници са твърде размити, така че външни лица непрекъснато се месят в семейния живот, отслабват ролята на родителите или ги настройват един срещу друг. Същото важи и за вътрешната структура: или границите между отделните подсистеми и членове са толкова дифузни, че се стига например до симбиотичен тип връзки, или са толкова ясно изразени, че членовете са изолирани, съответно семейството е разделено на повече или по-малко константни коалиции. Особено проблематични тук са съюзите срещу едно дете или между единия от родителите и едно от децата. В крайна сметка равновесието в такива семейства е или твърде закостеняло, или прекалено нестабилно: или дефинирането на връзките, образците за действие, правилата и др. почти не подлежат на промяна, или всичко е винаги в движение, така че на децата им липсват мащаби за ориентация.

На ниво по-големи социални системи патогенните влияния могат да идват от предците на родителите или от тяхната мрежа от социални контакти. Все пак за децата и младежите най-голямо значение има качеството на връзките им с техните връстници. Ако поради липсващи социални умения например те не успеят да се интегрират в дадена група, това се отразява негативно върху психичния им живот и тяхната самооценка. Някои се опитват да привличат вниманието на своите връстници по нетипичен начин. Така например те проявяват агресивност спрямо другите, непрекъснато вършат нередни неща в клас, често сменят сексуалните си партньори, вживяват се в ролята на училищния клоун и др. В други случаи те напълно се отъждествяват с избраната от тях група, отдават се на нейната идеология и АЗ-ът им не може да бъде диференциран. Проблем е налице най-вече тогава, когато съответната група се характеризира с антисоциални прояви като криминално поведение или употреба на дрога.

Рискове за детското развитие крие и училищната система. Много деца и младежи са подложени на училищен стрес и страдат от претоварване. Техните учители рядко се занимават с възпитанието им, понякога реагират на своите ученици по неадекватен начин и често не знаят как да подхождат към децата с по-особено поведение. Нарушените взаимоотношения ученик-учител, трудностите със съучениците, натискът от постигане на високи резултати и т.н. натоварват някои деца в такава степен, че те развиват определени симптоми. Проблеми могат да възникнат и вследствие конфликт на лоялност (когато например нещата, на които родителите учат детето, се различават от преподаваното от учителите или когато детето възприема положителното отношение към учителя като предателство спрямо родителите) или когато съществува напрежение между родители и учители.

Разбира се, не е задължително посочените патогенни фактори винаги да доведат до психични и поведенчески разстройства – това зависи от техния брой (кумулативно действие) и интензивност. Освен това стресовите фактори имат различно влияние в зависимост от пола, възрастта, темперамента, издържливостта и др. качества на детето или младежа. Децата, които имат положителна самооценка например, имат добри постижения в училище, притежават езикови умения над средното ниво, умеят да предизвикват положителни реакции у другите хора с поведението си, притежават по-голяма гъвкавост и демонстрират по-скоро независимо, а не полово диференцирано поведение, са по-малко раними. В допълнение положителният опит на един по-късен етап може да компенсира неприятните моменти от ранното детство и да доведе до баланс. Изключително компенсиращо действие има поддържането на добри взаимоотношения с човек от детството, като не е задължително това да е непременно майката. Подобна роля могат да имат  бабата, дядото, както и други лица.

Автор: Д-р Мартин Р. Текстор – специалист по педагогика, психология и социология; съосновател на Института за педагогика и футурология в гр. Вюрцбург, Германия

Източник: Институт за педагогика и футурология, Вюрцбург

Превод от немски език: Галина Викторова

Основно изображение: Quote Master

Share This