РОБЪРТ ЗЕМЕКИС: Бъдещето е опасно и несигурно място

Колкото повече остарявам, толкова по-рядко успявам да си спомня сънищата си. Знам само, че през нощта мозъкът ми обработва най-разнообразна информация, определено се случва нещо в подсъзнанието ми. В момента, в който се събудя, сънищата като че все още имат някакви очертания, но за части от секундата всичко изчезва. Така че за анализ на сънищата не съм подходящ. От друга страна моята неспособност да си спомням сънищата със сигурност означава нещо. Един аналитик определено ще намери какво да каже за това.

РОБЪРТ ЗЕМЕКИС е на 63 години. Той е режисьор на някои от най-успешните филми в историята на киното, сред които трилогията „Завръщане в бъдещето“ (1985-1990) и „Форест Гъмп“ (1994), за който е отличен с Оскар за най-добър режисьор. Неговият последен филм „The Walk: Живот на ръба“ беше представен за първи път през септември 2015 в рамките на Нюйоркския филмов фестивал.

През целия си живот съм бил човек, който сънува в будно състояние. Когато скучаех, в мислите си откривах места и ситуации, които бяха по-интересни от действителността. Затова в училище имах големи проблеми. Учителите непрекъснато се оплакваха на родителите ми, че не внимавам достатъчно.

Днес се опитвам да не прекарвам твърде много време в мечти в будно състояние, защото по този начин насочвам вниманието си към миналото или към бъдещето. И двете не са в моя полза. Бъдещето е опасно и несигурно място. Изпълва ме със страх. Като всеки човек аз съм в непрекъсната борба със собствените си недостатъци. В онези моменти, когато се държа властно и егоистично или наранявам хората, които обичам, изпитвам омраза към себе си. Но не мога да поправя стореното. Затова за мен е най-добре да се концентрирам върху настоящето. Единственото място, на което откривам вътрешен покой и уравновесеност, е ТУК и СЕГА.

В работата си, разбира се, до ден днешен съм мечтател. Работата на един режисьор се върти изцяло около това да създаде бъдеще, за което хората да мечтаят. Във филмите ми се налага да бъда конструктор, който още в момента на полагане на основите трябва да вижда пред очите си готовата конструкция. Всъщност за мен правенето на филми е като работата на мага или илюзиониста. От дете се въодушевявам, когато пред очите ми някой направи с ръцете си нещо, което не схващам напълно – триковете с карти например. Като малък дори имах вълшебна кутия. Така че винаги съм бил илюзионист-аматьор. По същия начин започна и моето увлечение по филмите. Искаше ми се да разбера как точно функционират тези трикове в кинофилмите: първо специалните ефекти и каскадите, а по-късно онази магия, с която потапяш зрителя в море от емоции, правиш го тъжен или щастлив, караш го да страда и обича заедно с героя. Непременно исках да усвоя това умение, което ти дава такава голяма мощ!

Моите родители са от работническо потекло и желанието ми да стана филмов режисьор винаги е било неразбираемо за тях – една мечта, която щяла да ме хвърли в отчаяние, защото била толкова недостижима. Със същия успех съм можел да кажа, че искам да стана президент на Съединените американски щати. Накрая обаче бяха много горди с мен.

 

Автор: Галина Викторова

Източник: Die Zeit

Основно изображение: flickr

Share This